Една българска беда
7 февруари 2014След няколко месеца ще отбележим 119-та годишнина от смъртта на един от големите и най-оспорвани български държавници - Стефан Стамболов. Събитията, които предхождат и предвещават жестокото му убийство, се разгръщат в подобна на днешната, настървена от взаимоненавист и ожесточение, разтерзана от политически слухове и интриги обществена среда. Казвам подобна, защото историческите събития не се повтарят, освен като фарс, както знаем, личностите не се копипействат, макар че разни изявени политически лакеи и откровени слагачи се опитваха да припишат държавническия и личностен мащаб на Стамболов и на наши съвременници.
Разместеният фокус
Свръхперсонализирането на политиката и тогава, и днес може и да съответства на националния ни манталитет и масовите очаквания за сеир, но за жалост носи най-вече беди и е свръхнепродуктивно. Дори развращаващо. Посочването с пръст на партийни лидери, нагнетяването на обществения живот и въздух единствено с характеристиките на техните персони, със слухове, митове, демонизации и словославещи патетики размества фокуса на нормалността и отнема от енергията за решаването на същинските проблеми.
Да, политическите лидери несъмнено трябва да бъдат "държани на светло" пред погледа на гражданите, изискванията към действията и думите им да са всекидневни, защото излъчени да управляват или опозиционерстват, те са натоварени с огромна отговорност. Но тъкмо тя се размива заради взаимни и скандални нападки и отклонява вниманието от неотложните и често непосилни за решаване задачи в дневния ред на България. Колкото и банално да е сравнението, на политическата сцена се разхождат фигури, чиито роли по презумпция са да провеждат, налагат и застъпват политики, леви или десни според случая и убежденията им, а не да водят почти ръкопашни персонални битки, да разиграват фарсове и трагикомедии, движени от задкулисия, егоцентризъм, икономическа алчност и откровена посредственост, които ние да сме длъжни да понасяме всекидневно.
От лоши по-лоши практики
Свръхперсонализирането е лоша обсебеност: отнема от хоризонтите и възможностите да се реализира работеща и конкретна политика, изключва гражданите и проблемното им съществуване от дневния ред. Примерите са навсякъде: "процъфтяването" на битовата престъпност, грабежите и убийствата, от които всеки ден ни настръхват косите, сякаш не кореспондират с работата на МВР. От изявленията на настоящия министър схващаме, че разобличаването на предишния е цел с приоритетно значение. Предложението на президента за референдум заедно с изборите за европейски парламент също отприщва "персонална стрелба", започва се с ново преброяване на имоти, разпространение на деморализиращи слухове и прочие персонализиращи антистратегии, вместо идеята да се възприеме като отправна точка за въвличането на българските граждани в собствения им живот и решенията за него, или дори като първа стъпка по възпитание в гражданска култура.
Свръхперсонализирането тенденциозно и подмолно внушава криворазбрана апатия: от нас не зависи нищо, ние за нищо не ставаме, ама дано дойде някой "да ни оправи".