Обичам паметници на тъга, разкаяние и историческо преосмисляне. Паметниците на войни, героизъм, "освобождения", победи, триумф и национални възторзи ме отегчават. Нещо повече: те ми пречат да мисля критично.
Паметник идва от памет. А паметниците на срама, провалите и най-вече на смирението са много полезен компас в живота. За разлика от кръвожадните монументи на хора с оръжие в ръка, които или току-що са убивали или пък са тръгнали да убиват.
В Германия също има спорни паметници
Да, ще стане дума и за Паметника на Съветската армия. Но нека най-напред да Ви разкажа историята на един друг паметник.
Eдин от най-посещаваните туристически обект в Германия се нарича Дойчес Ек (Deutsches Eck): един изкуствен насип в Кобленц, точно където река Мозел се влива в река Рейн. Там в далечната 1897 г. е издигат монументален паметник на кайзер Вилхелм Първи на кон. В края на Втората световна война американските ВВС го разрушават – твърди се, че по личното нареждане на генерал Айзенхауер, който малко по-късно ще стане президент на САЩ. След войната френските окупационни власти решават да превърнат грандиозната каменна руина в „Паметник на мира и разбирателството между народите“, но за проекта не се намират пари.
През 1953 г. тогавашният президент на ФРГ „преосмисля“ руината като „Мемориал на германското единение“, тоест - като политическо послание за едно желано бъдещо обединяване между ФРГ и ГДР. През 1987 един богат издател предлага на град Кобленц лично да финансира възстановяването на оригиналния яздещ император. Общината учтиво отхвърля предложението, но година по-късно едно допитване показва, че 80% от гражданите на Кобленц си искат кайзера на кон.
После обединението на Германия неочаквано се случва, патриотичните настроения взимат връх и въпреки нежеланието на социалдемократите, които управляват в тази провинция, медийният магнат осъществява мечтата си. Така над сливането между двете реки отново надвисва каменната сянка на Вилхелм Първи, известен, освен с всичко останало, и с кървавото потушаване на два бунта за свобода и демокрация.
Защо тази история е поучителна
Паметникът е ужасно грозен. Но неговата история е поучителна и за България. И нееднозначна. Да, ще стигнем и до Паметника на Съветската армия в София, но нека преди това да си зададем няколко въпроса за грозотията край Кобленц. Кому е бил нужен паметникът на един деспотичен и ретрограден монарх, освен на внука му Вилхелм Втори, съпричинителя на една от най-големите касапници в човешката история – Първата световна война?
„Добри“ ли са били американските бомби които го разрушават на 16 март 1945? Защо десетилетия наред след това се водят политически и идеологически битки около тази каменна руина? Прави ли са били гражданите на Кобленц да си искат обратно яздещия кайзер? И как, по дяволите, точно това място се оказва един от най-посещаваните туристически обекти в Германия?
Същите пет въпроса, с леки промени в детайлите, бих отнесъл и към спорния паметник в София. Като символ (а и като естетика) този паметник е зъл, кръвожаден и отблъскващ. Не ми достига въображение, за да си представя как за други хора той може да бъде символ на добро, на миролюбие и красота. С тежко сърце обаче бих разбрал хората, които са си свикнали с него и го чувстват като част от софийския пейзаж.
Но да го срутим ли с „американска бомба“? Не. Мен ако питате, това място по някакъв начин трябва да се превърне в мемориал на историческо преосмисляне, на политически разкаяния и на смирение. Но това са просто наивни мечтания.
Какво решение е възможно
В момента важи решението на СОС паметникът да бъде преместен. Може, защо не. Но решението е политическо и преди избори – нека не забравяме това. Тъй че, може би, след като се слегнат електоралните възбуди, най-смислено би било да се измерят нагласите на софиянците и да се проведе един (но нека не бъде бутафорен или нагласен) конкурс за естетическото бъдеще на това място. Не съм нито урбанист, нито архитект, нито скулптор, за да кажа как мястото може да се преосмисли.
Със сигурност обаче знам две неща. Първо: този паметник е ужасно грозен, тръпки да те побият. И второ: мястото трябва да се деполитизира, да се освободи от бремето на символичните битки, които мнозина водят от сърце и по убеждение, без да съзнават обаче, че победител никога няма да има.
И накрая - още един хипотетичен въпрос към всички, които защитават Паметника на Съветската армия в София: чия страна бихте взели вие в спора за паметника на деспота и автократ Вилхелм Първи – тази на американците, които са го разрушили с бомби, и на левите в Германия, на които той е трън в очите, или на гражданите, които не го свързват непременно с една трагично минало, а гледат на него без идеология - като на чисто туристически обект?
Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.