Тайните на българските села: с колело по поречието на Дунав

Репортажите на Кристиян Юлзари първоначално са публикувани в sCOOL Media

"Добре дошъл там, където три петли пеят." С тези думи ме посреща 62-годишният Здравко в центъра на село Куделин, област Видин. Пристигането на чужд човек в най-северозападното българско село се оказа събитие. Особено ако е с велосипед. 

Пограничното село, разположено между Румъния, Сърбия и България, е първата ми спирка от над 300-километрово пътуване по поречието на река Дунав с велосипед. 

Петлите, за които Здравко говори, всъщност са точно тези държави. Местните в село Куделин шеговито обясняват, че на устието на река Тимок - обща граница на трите балкански държави, разположена само на няколко километра от селото, сутрин рано се срещат и кукуригат в синхрон румънският, сръбският и българският петел.

В Куделин обикновено нищо не се случва. Цари безвремие. Там никой не бърза. Няма и закъде. Детската площадка, разказват малцината местни, се оглася от детска глъч само по празници и през лятната ваканция. Работа в най-бедния регион на Европейския съюз почти липсва. Затова и младите предпочитат да се насочат към по-големите градове.

"Eто там", сочи с пръст Здравко, е официалният старт на българския участък на велосипедния маршрут Euro Velo 6, който свързва брега на Атлантическия океан и Черно море. Поглеждам натам и тръгвам. 

0 км, с. Куделин: Контрабанда по български

"Влашкият - това ни е майчиният език", възкликва Момчил, който наскоро е избран от жителите на Куделин за кмет. "Власи сме", потвърждават и останалите мъже, седнали около обелената маса отстрани на селското магазинче. Сред тях е и Здравко, който тъкмо е приключил с разказа си за трите ранобудни петли на устието на река Тимок и отпива от студената си бира.

Власите населяват предимно поречието на река Дунав - големи техни общности има в Белене, а покрай Видин има цели влашки села. Различни са както версиите за заселването на влашко население на юг от Дунав, така и мненията за близостта им до румънския народ. Повечето власи, включително Здравко и Момчил, с категоричност заявяват, че власите не са румънци и не определят езика си като румънски. "Съвременният румънски няма нищо общо с влашкия", казва Момчил.

В този момент по шосето се задава Венелин - заклет футболен запалянко, играл някога за местния клуб. "Щом нямаш футболен отбор… нямаш спорт. Щом не може да поддържаш един футболен отбор, не може да се грижиш на един град, за една държава", обяснява с тъга в гласа си той и ме води към занемарената дървена каса на някогашен прозорец на селския магазин. През 1994 година там е имало телевизор, пред който цялото село се събрало, за да гледа историческата победа на България срещу Германия на Световното първенство в САЩ през 1994 г. Днес на това място не е останало почти нищо - навесът е почти разрушен, няма го телевизора, няма ги и хората.

Разказът в минало време продължава. "Навремето, като пътувахме Видин-Русе, пътувахме с ракетата", намесва се в разговора майката на Венелин, която държи единствения магазин в селото. Прословутият кораб, за който родените след падането на Желязната завеса само са чували от своите родители, е изминавал разстоянието между двата основни града в българския участък на река Дунав за 6 часа, пътувайки със завидните 65 километра в час.

В една от другите добре поддържани куделински къщи, повечето от които с чисти и спретнати дворове срещам 69-годишната Аленка. Градината ѝ, населена от току-що излюпени пиленца, две диви прасета и дори вълк, спокойно би се конкурирала за богата фауна с някои зоологически градини. Аленка разказва, че животът в Куделин не винаги е бил монотонен.

"По време на Ембаргото минавахме границата да продаваме нафта в Сърбия", спомня си тя за юговойните през 90-те години, когато Съветът за сигурност на ООН забранява износа и вноса на стоки в Югославия. Тази "бизнес възможност" привлича над 3 хиляди души от цяла България, които заживяват в Куделин и околните села.

"Всички изнасяха гориво - кой колкото може", спомня си Аленка. "Аз минавах с едно симсонче. Имах пригодена седалка, в която да крия нафтата. Горе-долу изкарвах по 50 литра на минаване. Бях единствена жена в началото и десетина мъже. Минавахме няколко пъти. Сръбските митничари ни пускаха, защото имаха келепир от тази работа – иначе нямаха гориво", разказва 69-годишната жена.

"След това потокът с износа на гориво спря и започнахме да изнасяме цигари", разказва Аленка. По време на Желязната завеса търговия на тъмно имало и с Румъния. "Имахме много хубави български сапуни. "Детелина" най-много се търсеше. Оттам пък купувахме тенджери и тигани, тъй като при тях емайлираните работи бяха много евтини. Продавахме едното, купувахме другото".

С тези истории от миналото на хората от най-северозападното дунавско село, отново тръгвам по поречието на реката. Жаден съм за още истории. Колелото ме води към тях. Следващата ми спирка е с. Връв.

5 км, с. Връв: България, Русия, Куба

След 5 километра колоездене по равен, сенчест и най-важното слабо натоварен път, се озовах в село Връв. То се отличава с две неща - влашката архитектура и връзката му с Куба и Русия. Центърът на селото се пада вдясно от площад, на чиято табела с големи, но почти заличени от времето букви, пише:

"Булевард Дунав.

Открит комплекс на приятелството и бойната слава.

България, Русия и Куба."

Местните не се гордеят с всичките препратки към Куба и Русия в селото си и с недомлъвки разказват, че това било идея на предишния кмет на селото, който имал фиксация към двете авторитарни държави.

Булевард "Дунав" води право да първото българско пристанище по поречието на реката. От освобождението на България през 1878 г. до идването на власт на комунистическия режим през 1944 г. пристанището е имало важно икономическо значение.

Във Връв днес живеят около 200 души, предимно власи. Един от тях е наследственият дърворезбар Зари. Името му е известно на всички рибари в страната заради кльонковете за ловене на сом, които изработва собственоръчно. За него знаят дори в съседните Румъния и Сърбия, хвалят се местните. "Тук в нашия край им викаме "бучка", разказва Зари.

11 км, с. Ново село: Завръщане към корените

"Иска ми се всяко българско село да изглежда като от картичка." С тези думи архитектката Елена Стойчева открива събитие в читалището в Ново село. Малко след 17 часа е, почивен ден, но залата е пълна с трийсетина души дошли не само да чуят, но и да споделят впечатленията си за архитектурата в Ново село.

През последните две години арх. Елена Стойчева заедно с арх. Надежда Сучева обикалят села в едни от най-обезлюдените райони на България, за да документират архитектурното им наследство.

"Открихме, че българското село е като съкровище, което ние сме на път да загубим. Искаме да алармираме за това и да ви покажем колко красиви и самобитни са селските къщи. И че селска архитектура не е обидна дума", разказват двете жени, които снимат видео поредица по време на обиколките си.

В Ново село двете архитектки са привлечени от типичната за този край на България влашка архитектура, която е копие на румънската от XIX век и известния стил "Бранковяну" - смес от източноевропейски, ренесансови и селски елементи. Къщите в Ново село се отличават със специфични рисунки и изящни орнаменти по фасадите. "В тях е вложено много старание, стремеж и свобода, а народното творчество е преплетено с външни влияния", обяснява Стойчева.

В този момент дискусията с жителите на Ново село завива в неочаквана посока. "Защо нашите села не са като тези в Германия и Австрия", риторично се пита Елена без да подозира, че настъпва отворена рана. "Защото нашите майстори са в Германия и Австрия", отговоря сопнато един от присъстващите в залата.

Проблемът с липсата на хора, които да реставрират къщите в селото, се оказва голям, оплакват се местните един по един. В това отношение обаче Ново село има с какво да се похвали - 27-годишния Румен Джагаров. Завършвайки архитектура в София преди 4 години, той решава да се върне към корените си. В разгара на пандемията от Ковид-19, Румен купува изоставена къща в Ново село, откъдето са неговите баба и дядо, и започва да я реставрира с естествени материали.

"Всичко е глина, камък и дърво", разказва за къщата си Джагаров. Тя е т.нар. "плетарка" – строена от кал, глина, слама, пясък и животински изпражнения. Състоянието, в което я купува, не е никак обнадеждаващо. Над 100 годишната постройка е полуразрушена и обрасла в гъста тревиста растителност, но младият архитект вижда в това възможност.

"През очите на Румен аз осъзнах, че тези къщи говорят много. Те са едни живи истории", споделя за начинанието на младия архитект секретарката на читалището в Ново село Любка Ангелова. Читалището тази година празнува своята 150-та годишнина.

75 км, село Орсоя: Несъществуващото село

Село Орсоя все още фигурира на географската карта на България, въпреки че по документи отдавна не съществува. В навечерието на Коледа, на 23 декември 1978 г., мащабно свлачище поглъща половината къщи. Военни и полиция едва успели да измъкнат хората от развалините и ямите.

Пред кметството срещам Росен - някогашен надзирател по реката, чийто живот преминава край сините води на Дунав. "Беше голямо село. Имаше живот. Във всяка къща имаше хора. Училище. Детска градина. Читалище с киносалон. Всичко пропадна", споделя мъжът.

"Земята трепереше в краката ми. Гражданска отбрана дойде, върза ми отличителна лента на ръката и каза да не допускам автомобили да влизат в селото. Беше страшно", спомня си за събитията от 1978 г. 86-годишният Александър, който живее в една от малкото оцелели къщи.

"Нямаме магазин, кметският наместник носи провизии по поръчка", казва Росен. Как се свиква с това, питам го аз. "С всичко се свиква", отговаря ми мъжът, докато коси тревата около главния път Видин-Лом.

115 км, с. Долни Цибър: Отвъд етикетите

Село Долни Цибър е населено предимно с роми. В българските медии то е известно като "Ромския Кеймбридж" заради високия процент млади хора оттам, които завършват висше образование.

Учителят по история, география и гражданско образование в местната гимназия Юлиян Бобев обаче не харесва този етикет. "Но да, тук няма неграмотни хора", казва Бобев, който се опитва да научи учениците си да бъдат свободни и независими. 

Тук, за разлика от много други населени места, никой не се оплаква от липса на хора. "Много деца, много млади хора", разказва за селото си учителят Юлиян. Лятно време цялото село се събира на плажа на брега на река Дунав. Тук почти всеки може да плува. "Децата в Долни Цибър са като делфинчета – те се научават да плуват от най-ранна възраст", обяснява Юлиян Бобев.

220 км, Корабия: Къщата на отсрещния бряг

Вече една седмица пътувам през махали, села, малки и големи дунавски градове. Всеки поглед към реката ме кара да си спомня как като дете копнеех да видя как изглежда родният ми град Русе, погледнат от Румъния.

"Израснала съм в село Ислаз на румънския бряг на река Дунав. То се намира точно срещу българското село Сомовит", разказва екскурзоводката Мирела Трандафир, която срещам в културния център към общината в Корабия - малко градче с богата история, разположено на брега на Дунав в Южна Румъния.

С родителите си, които отглеждали овце, Мирела често ходела на паша из поляните около родното ѝ село. "За мен българския бряг винаги е бил енигма. Много съм се чудила кой живее там", спомня си тя.

"Вечерно време като дете гледах от хълмовете край моето село българския бряг. Спомням си, че той беше пълен със светлини, докато при нас имаше режим на тока и стояхме на тъмно." Тази картина от периода, когато режимът на румънския комунистически диктатор Николае Чаушеску прави опит да намали външния дълг на страната като лиши населението от ток между 19 и 22 часа, се е запечатала в детските спомени на Мирела.

Години след падането на режима тя най-накрая успява да посети България. "Пътувахме с автобус, когато шофьорът зави към Сомовит. Аз му бях разказвала за моите детски спомени. В този момент той ми каза: "Мирела, сега ще те заведа да видиш румънския бряг от Сомовит. Не намерих къщата, която бях гледала толкова много време като дете от прозореца на детската си стая, но беше много вълнуващо", разказва Мирела.

306 км, Свищов: По течението до българските малдиви

Начинанието, което започва като на шега, днес привлича хора от цял свят, които идват в Свищов, за да поемат с каяк по Дунав към "Българските Малдиви". Така местните наричат островите около града. През лятото, когато нивото на водата спадне, около тях се показва ситен пясък.

"Пролетно време е особено подходящо за гребане с каяци. Отвсякъде е зелено. Птичките пеят. В такъв момент човек изпитва усещане за безвремие. Това е друга реалност", обяснява Радослав. Роден на брега на Дунав, но няколкостотин километра по-нагоре по реката в град Силистра, мъжът усеща специална връзка. "Когато някой път не съм в настроение, си вземам каяка и отивам да греба. Водата отмива напрежението."

Последният дунавски залез

И ето че след 300 километра трансграничният регион на България и Румъния придоби човешко лице. Велосипедът, с който пътувах, ми позволи да се докосна до съдбите на хората, чиито истории рядко попадат в новинарските емисии. 

И макар героите, с които се срещнах, да се оплакват от високата безработица, обезлюдяването и лошата инфраструктура, те истински вярват, че един ден това ще се промени. Когато регионът отново се обърне към реката и използва нейния потенциал.

***

Вижте и това видео от нашия архив: