Теодора Димова: Оставяме един неприветлив, кишав, тъмен свят

С какви мисли изпращате 2024 година?

Теодора Димова: С тревога за света и поколението на децата ни. С чувство за вина, че им оставяме един неприветлив, кишав, тъмен свят. Не че светът, който ние наследихме, е бил по-светъл. Но ние поне имахме огромната надежда, че за няколко години ще го поправим. И сега ни боли повече за децата ни, отколкото за самите нас. Мисълта, че над тяхното бъдеще виси заплахата от война, е непоносима. Непоносима и реална. Както и мисълта, че те могат да попаднат в новия тоталитаризъм, който се задава. И това чувство за гузност, че не сме си свършили работата както трябва, че не сме били достатъчно будни и действени.

Либералната демокрация сякаш се задъхва; завърнахме се когнитивно към ужаса на самото мислене и съзнание за война; избягването на несигурността води до люшване на махалото в посока скрити копнежи по силна ръка и държава. Може ли от този хаос да се роди ред, или обратното – не бива в никакъв случай да се ражда?

Теодора Димова: Да, либералната демокрация беше нападната от глутницата на Путин и неговите идеолози и разръфана от всички страни. Те създадоха свои ядра в почти всички държави в Европа и за да отслабват демокрацията, наблягат на слабостите ѝ, на несъвършенствата ѝ, убеждавайки хората, че не могат да се справят сами със свободата си, че са прекалено малък съсъд за нея, че трябва да я предоставят на по-силните и по-умните от тях, а пък те, от своя страна, ще им я върнат преумножена. Такава банална и най-вече до болка позната схема, а виждаме колко много хора попадат в нея като мухи в паяжина. При това хора от Западна Европа, останали незаразени от тоталитаризма. И тези мухи започват да се оплитат и да заразяват със своята лепкавост и други, да прояждат либералната демокрация отвътре. Човек не може да престане да недоумява как е възможно след 45-те години комунизъм сега да наблюдаваме своеобразно негово "възкресение", независимо как ще го наречем – неокомунизъм или неофашизъм. Не успяхме да го разкажем добре или не го отрекохме достатъчно категорично. Или декомунизацията ни беше само фасадна, а не като денацификацията в Германия. Или пък просто в българското съзнание дядо Иван е неизтребим като злотворна и унищожителна бактерия, която за известно време привидно изчезва, но след това отново напада живия организъм с още по-голяма ярост.

Как се живее в прословутите интересни времена? Или пък никога не сме били в "безинтересни"?

Теодора Димова: Не знам. Онези години от моя живот, прекарани в комунизма, как мога да ги определя? Интересни или безинтересни? Чувството, че живееш в блато, че нищо не се движи, че новините, заглавията по вестниците – всичко е едно и също всеки ден, лишено от цвят и смисъл, просто се повтаря и ще се повтаря до безкрай. И чувството, че това е естественото, това е нормалното. От днешна гледна точка е интересно, да.

Дигиталната "соцмрежова" епоха усилва ли тревожността? 

Теодора Димова: Да, усилва я. Тревожността се подхранва от омразата, а дигиталното пространство стана нейното леговище. Хейтът се превърна в идеология, в национална доктрина, с партиен слоган. Колкото повече и по-изобретателно мразиш – толкова си по-далеч и по-висш от обекта на омразата, толкова повече нямаш нищо, ама нищо общо с него. Мразиш ли достатъчно силно, значи си от по-висша раса, превъзхождаш. Тази омраза се отприщи преди няколко години и не може да затихне и да се укроти. Тя порази всички, без оглед на това дали са умни и красиви или глупави и грозни. Чрез практикуване на омразата хората се почувстваха цялостни и удовлетворени, значими, смислени. Без нея явно са се чувствали неудовлетворени и несмислени. Сега берем горчивите ѝ плодове и изход не се вижда.

Винаги съм твърдял, че е важно не колко, а какво се чете. Дали все още е вярно? И какво четете в момента?

Теодора Димова: Чета "Безсъдбовност" на Имре Кертес, много тежка книга, написана великолепно, преведена майсторски от Светла Кьосева. Разказва се за концентрационните лагери, това е челен сблъсък с опита на един бивш концлагерист. Всеки човек е длъжен заради паметта на жертвите да премине през този челен удар. Безкрайно съм благодарна, че такава книга е написана, тя издига литературата на друго ниво. Ето, ако можехме да четем само такива книги!

Определени властови среди през последните трийсетина години направиха така, че едва ли не да заметем паметта за престъпленията на комунизма под килима, в стил – "това са някакви стари работи, айде стига". Как да говорим за поразените от тази социокултурна чума? Как да генерираме памет за тях?

Теодора Димова: На 1 февруари следващата година стават 80 години от така наречения "народен съд". Да не си помислим, че държавният глава ще дойде на поклонението пред Паметника на жертвите? Или пък че настоящият председател на парламента, издигнат от партията, осъществила същият този "съд", ще изпрати свои представител? Не, разбира се. Това са знаци към обществото. То ги попива. Те го формират и форматират. Как да генерираме памет? Много хора дори ругаят, когато се припомнят тези неща. "Който контролира миналото, контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото" – това е универсалната платформа на всеки тоталитаризъм.

Как да говорим? На кого?

Теодора Димова: На децата си преди всичко. Исус Христос много пъти повтаря "Който има уши да слуша, нека слуша!". Нали уж всички имат уши? Казано е, писано е едно и също, но всеки слуша и чете различно. Едни използват свободата си за добро, други за зло. Не трябва да имаме усещането, че думите ни отиват на вятъра и да униваме. Напротив, именно вятърът може да разпръсне семената. Важното е да казваме истината и да носим отговорност за това, което казваме. Едни семена ще попаднат на плодородна почва, други на безплодна.

Понеже коледната депресия ми е тема от години: потребителският императив и културата на лесното доминират в своеобразната "долна земя". Обаче има ли все още "горна"? Не просто "висококултурна", а емоционална и емпатична?

Теодора Димова: Долу винаги е по-лесно. Надолу се слиза по инерция, търкаля се. Изкачването е трудно, става с усилие. Но хората винаги изкачват върхове. Исус се роди за всички – и от горната, и от долната земя. Свободните хора са различни. Само тоталитарните общества искат да ги направят еднакви. Така и на Рождество Христово едни се радват с Божия Син, други на лампички и дрънкулки.

Трябва ли задължително да сме добри хора? Това не ни ли изхвърля от бясното състезание на днешния живот "с двеста"?

Теодора Димова: Хубаво е да сме добри хора, но не е хубаво да е задължително. Привидно успешните хора не са добри, а добрите не са успешни. В тази дилема е по-важно да си добър, отколкото успешен. Но както в спорта – ние искрено аплодираме тези, които печелят състезанието с талант и труд, а онези, които успяват с допинг, ги презираме. В живота има и едното, и другото. Затова имаме избор. Животът ни е в наши ръце. Убедена съм, че на света не съществува човек, който да си казва: "Успях да възпитам един добър престъпник" и да се радва на това. Радост създава само доброто.