"Вроденият порок е, че България никога не скъса с комунизма"

Г-н Генов, заедно с Цветелина Сърбинска осъдихте българската държава в Европейският съд по правата на човека в Страсбург. Поводът - присъдата на втора инстанция за боядисването на скулптурната композиция „Партизани” пред сградата на БСП в София през 2013 година и изписването върху нея на думите „КОЙ? БКП - ПОЗОР. КОЙ!”. Какви са мотивите на решението от Страсбург - формални или по същество?

Асен Генов: Решението на ЕСПЧ не е формално, а фундаментално. Отнася се до свободата на изразяване, съвестта и политическите убеждения на 750 милиона европейци. Надскача мащабите на Европейския Съюз. В мотивите на Съда в Страсбург се споменава престъпният, нехуманен и недемократичен характер на комунистическия режим и фактът, че въпросната композиция, която е символна за онзи период от историята ни, не се ползва с всеобща почит в обществото. Съдът подчертава и интензивния публичен дебат по отношение на комунистическото минало на България. Всъщност, нашата акция се проведе във вече в паметната за най-новата ни история 2013-та, когато десетки хиляди български граждани протестираха срещу правителството на социалистите, ДПС и националистите от Атака.

Когато тази акция се обвързва с вандализъм, трябва да се има предвид, че съдиите в Страсбург проучиха и констатираха, че декоративният елемент пред Централата на БСП не е увреден. И че наложената наказателна мярка срещу двама ни е ненужна в едно демократично общество. Решенията на Съда по правата на човека в Страсбург са санкция не само за България, а са „червена лампа“ за цяла континентална Европа, която е признала неговата юрисдикция. Тези решения защитават гражданите, които търсят справедливост и демократизация на обществата, от които са част.

Решението реабилитира ли по някакъв начин съдия Мирослава Тодорова, която на първа инстанция е отказала да ви осъди и е наказана за това?

Асен Генов: Всъщност, да. ЕСПЧ доста прецизно цитира първоинстанционното решение на съдия Тодорова, която постанови, че “деянието не представлява хулиганство”. Правото ни на свобода на изразяване е защитено, както от член 10 от Конвенцията по правата на човека, така и от член 39 от Конституцията на РБ от 1991 година. Това е записано в мотивите на съда в Страсбург, който прави препратка към решението на първата инстанция у нас. ЕСПЧ приема, че в контекста на събитията от 2013 г., на широкия дебат за комунистическото наследство и силните антиправителствени настроения тогава, деянието “не може да се квалифицира като хулиганство”, защото това би било “наказателна репресия с политическа цел”.

Решението съотносимо ли е към подобни действия спрямо паметника на Съветската армия в София, предвид настояването, че той (за разлика от безадресната скулптура „Партизани”) е в памет на загиналите съветски войници във войната с хитлерофашизма и че такива паметници има в много европейски държави?

Асен Генов: Много е важно да се има предвид, че т.нар. Паметник на Съветската армия-освободителка не е паметник, а представлява пропаганден инструмент. Видно е от архивите по изграждането му, че тогавашният Комитет за култура към ЦК на БКП го замисля не като войнишки паметник, който би бил защитен от Женевската конвенция, а като символ на величието на СССР и българо-съветската дружба. Той няма друга историческа или емоционална стойност, освен че по онова време е бил инструмент на комунистическата власт в България.

Освен това, Съветската армия не освобождава, а нахлува и окупира България, като води след себе си установяването на комунистическа диктатура у нас. В този смисъл е неподходящо сравнението, което често се прави с паметници в Западна Европа. Има държави, в които действително Червената, а по-късно Съветската армия е освободител или е съюзник, но у нас тя е окупатор.

Паметникът на Съветската армия трябва ли да бъде демонтиран или е достатъчно да бъде обект на несанкционирани граждански акции, които да променят идеологическия му контекст?

Асен Генов: Този паметник ще бъде обект на артистични политически акции дотогава, докато не бъде преместен там, където според мен е неговото място – в Музея на тоталитарното изкуство.

Виждате ли аналогия между желанието да се рушат паметници от съветския период у нас и такива от робовладелческия в САЩ?

Асен Генов: Гледам на тях като на два различни културно-политически феномена. Не съм сигурен, че съпоставката между конфедеративните паметници отвъд Океана, които редица щати премахват в момента, и артефактите от комунизма, които са пръснати из цяла България, би била коректна. От моя гледна точка, въпреки че някои личности, увековечени в американските конфедеративни паметници, са спорни - всички те, без изключение, са исторически лица с принос към съвременна Америка.

Според мен, акции като тези, които обсъждаме, в България по принцип не са израз на желание за разрушаване. През 2013-та заедно с моите съмишленици също не сме имали за цел да рушим, именно защото не сме вандали. Това беше опит за фокусиране на общественото внимание, за да се провокира разбиране, че символите и пропагандните инструменти на един престъпен режим не трябва да въздействат и днес. Уверен съм, че най-подходящото място за тях е извън публичната среда, в музеи и хранилища.

Как си обяснявате, че не само у нас, а и в цяла Европа, фашизмът беше осъден далеч по-лесно от комунизма, въпреки очевидните им прилики като тоталитарни режими?

Асен Генов: Следвоенният консенсус трябва да се преосмисли. Има сериозен емоционален момент, който обяснява лекотата, с която осъждаме нацизма и трудността да отхвърлим комунизма. Нацизмът се стреми към своя зловещ свят, в който жестокостта е насочена към другите. Техният човешки живот няма стойност. „Различните“ гинат с милиони в газовите камери. Обещанието на комунизма обаче е за светло и красиво бъдеще. Но и в него човешкият живот, индивидът, отделната личност остават без стойност и цена. Агресията на комунистическия режим е насочена към своите. Т.нар. душегубки – газови камери-камиони, първо са дело на НКВД. Друго “постижение” на комунизма е ГУЛАГ, където са пречупени милиони човешки съдби.

Така обещанието на комунизма за светлост се окървавява, но за да го осъдим и отхвърлим, трябва първо да го изучим и да разкажем историята му. Съпротивата срещу критичния прочит на комунизма се случва именно, защото през подмяната на миналото се контролира настоящето и предопределя бъдещето. В това виждам вродения порок на нашия преход - никога не скъсахме с комунизма и винаги се завръщаме към неговите пороци. Аз владея руски език и следя политическия дебат в Русия. Дори там сталинизмът не се подминава, а се дебатира както в изкуството, така и в политическите анализи. В някои отношения, струва ми се, изоставаме дори от Русия.

Вие бяхте жертва на обвинения, че стремежът към разобличаване на авторитарната власт от близкото минало отклонява вниманието от днешните ѝ проявления.

Асен Генов: Срещам такива несправедливи упреци понякога, защото авторитарната власт от близкото минало е наследена и се проявява и днес. Затова, според мен, в България липсва политическа воля за лустрация и декомунизация както на политическата, така и на публичната среда. Ще припомня само, че в Чехия имаше наказателни действия срещу художника Давид Черни, защото бе боядисал в розово съветски танк на постамент. Но след като той беше изчистен от боята, група чешки депутати облякоха работни гащеризони и го оцветиха отново. Така те се солидаризираха с твореца Черни.