Хапвам, значи съм!

Кое е любимото ядене от детските ви спомени? Или пък коя е най-добрата гозба, с която са ви гощавали? Въпросите могат да бъдат зададени и така: Какъв е вкусът на детството ви или пък коя е най-сладката покана за гости, която сте получавали? Защото спомените са свързани не само с образи, но и с миризми, с различни вкусове и обратно: определени ястия ни връщат назад към забравени случки и разговори с всички произтичащи от това емоции. Цял живот може да ви се повдига от мириса на тутманик, само защото са ви тъпкали с него в детската градина. Понякога пък е достатъчна глътка вино, за да си спомните за вечерите с любимия човек...

Когато ям, съм глух и ням?

"Едва разговорът прави едно ядене наистина вкусно", казва Хелмут Голд, куратор на най-новата експозиция в Берлинския музей на комуникациите, която е озаглавена "Готвене, ядене, говорене - нахранихте ли се?" и която за радост на мнозина превръща в нонсенс най-омразната поговорка от детството ни: "Когато ям, съм глух и ням".

"Попитате ли хората какво си спомнят от едно особено вкусно ядене, почти всички разказват най-напред кой от приятелите им е бил с тях. Едва след това споделят какво са яли и колко вкусно е било, макар понякога да става дума за съвсем обикновени ястия." Това казва Хелмут Голд, представяйки идеята си за тази експозиция, в която с помощта на интерактивни методи се представя едно от най-старото средство за комуникация - яденето.

Рисунки по антични съдове, съчетани с аудио-разказ за бляскавата риторика на древните философи, носят привкуса на някогашния епикурейски дух. Средновековни ръкописи предлагат подробно описание на вечерите в манастирите, в които приетият обред за мълчание не пречел на "разговорите" по време на храна: думите били измествани от жестове и скрити знаци. Плакати от зората на рекламата представят първите опити за пряко въздействие върху стомаха ни посредством изображения на вкусотии, родени от модерните технологии.

Видеоинсталации с откъси от популярни филмови сцени ни убеждават в силата на храната като комуникационно средство. Всички си спомняме за прочутия танц на хлебчетата, с който Чарли Чаплин пленява двете дами на масата му. Незабравима е и онази сцена от филма за Хари и Сали, в която седналата на масата в евтин ресторант Мег Райън убеждава партньора си в това, че е царица на псевдо-оргазма. Стенанията й карат намиращата се зад гърба й възрастна дама да си поръча от същото ядене...

Бодваш краставичка, а на екрана - труп

Впрочем, влиянието на телевизията върху навиците, свързани с яденето, са една от централните теми в тази експозиция. Мястото, което днес телевизорът заема на масата, го прави нещо като член на семейството. Вечерното телевизионно криминале е често част от менюто: бодваш краставичка, а на екрана - труп. И всичко това полято обилно с любимото питие.

Къде остава значението на яденето като комуникационно средство? "Вижда се, че телевизията превръща семейния кръг в полукръг. Едната страна на масата остава незаета, за да не се препречва погледа към телевизора", казва кураторът на експозицията. В по-голямата си част тя е като огледало на съвремения свят, в който всичко се свежда до комуникацията. Едно от най-старите й средства обаче - храната, се превръща за съжаление все повече в придатък без особено голямо значение. За мнозина гледането на телевизия не може да мине без купата с пуканки или пък чипс. А храненето навън е обикновено припряно тъпчене със сандвичи и то в движение.

Хапването сближава

"О, колко вкусно!", възкликва едно от момичетата, чийто клас е на посещение в музея. Сигурна съм, че е видяло някоя от рисунките към готварските книги, които те карат да огладнееш. Нищо подобно! Момичето гледа захласнато към... най-обикновено парче пица. "Макарони, спагети, пържени картофки" - казват малките посетители на музея в отговор на въпроса ми какво обичат да си похапват.

Ценното в берлинската музейна експозиция е, че тя не налага мнение за това кое ядене е сполучилво и кое - не. Важното е то да продължи да събира и сближава хората. Впрочем онези, които стискат зъби при мисълта за задължителните семейни обяди и вечери покрай задаващия се Великден, биха могли да се утешат с мисълта на Оскар Уайлд: "След сполучливо ядене човек е склонен да прости на всички, дори и на собствените си роднини".

Автор: Маринела Липчева, Редактор: Д. Попова-Витцел