Как да спечелим децата за изкуството
1 юни 2022Танци, музика, изобразителни изкуства – на това могат да се научат децата, които посещават Центъра за изкуства, култура и образование „София“. Неговите филиали в столицата са шест, а таксите са минимални – 20 лева на месец за 16 часа занимания. Но по-важното е друго – че покрай тези центрове децата попадат в истински оазис на доброто отношение и внимателното насърчаване на таланта, като едновременно учат и се забавляват. Това се вижда от предлаганите дисциплини, сред които, наред с живописта, балета и театъра, присъства например „забавна химия“.
Засега в центровете се обучават само ученици, но има идеи за вдигане на горната граница и за обхващане и на младежите над 18 години. Паралелно върви и разширяване на дейността - с по-голям акцент върху науката и технологиите, а лятно време се организират целодневни лагери. Това е пъстър, цветен и вдъхновяващ свят, казва Елеонора Асенова, която от 25 години помага на децата да разкрият художествените си заложби.
ДВ: Как могат да бъдат спечелени децата за каузата на изкуството в тези високотехнологични времена?
Е. Асенова: Децата от много малки, независимо от това дали имат таблет в ръце, обичат да имат листче и да си рисуват. И когато родителите навреме усетят, че детето има афинитет към рисуването, трябва да го насочат така, че то да развива тези свои качества. Няма човек, който да не може да рисува или да твори – трябва просто да започне от малък и това нещо да го влече.
Какво им давате, което не могат да получат другаде? В училище химията сигурно не е забавна, за разлика от тази при вас, но надали става дума само за забава.
По-различното, което им предлагаме, е формата – при нас заниманията нямат задължителна структура като в училище. Преподавателите имат свободата да подберат темите и да представят нещата така, че на децата едновременно да им бъде полезно и забавно. Тук бих искала да кажа колко ме впечатлява това, че когато децата идват при нас, не казват „отивам в центъра“, а „отивам СИ в центъра“. Това „си“ е онази частица за принадлежност, която напомня, че те отиват в място, което е тяхно.
А какво ги интересува най-вече, когато творят? Вие им задавате теми, но какво, ако ги оставите да избират сами?
Обикновено им задавам теми, но ги оставям – ако не ги вълнуват твърде – да нарисуват онова, което искат, да създадат онова, което наистина усещат как им идва отвътре. При това не става дума само за рисуване, а и за пластика, различни приложни техники под „шапката“ „Приложен фолклор“, както се нарича моето ателие. Акцентирам върху различни традиционни неща, които са значими за нашата култура - говорим с децата за миналото, за носии, за шевици, за приказки, работим много по детайли от българския фолклор. В момента съм купила няколко книги за българската народна митология и децата чрез тях научават за самодиви, за русалки и т.н., след което успяват да ги пресъздадат в своите творби.
Очаквате ли децата да продължат по същия път и след като приключат заниманията си при Вас?
Тук вече мога сериозно да се похваля – само тази година имам шест човека, които кандидатстват в художествени училища, а през миналите години почти във всеки випуск имам деца, които продължават в тази насока. Родителите са ми благодарни, че съм помогнала за развитието на таланта на децата им и съм ги насочила към определено поприще.
Случва ли се да се сблъскате с трудности, или при Вас такива деца не идват?
Сблъсквам се с трудности най-вече заради отношението на родителите, защото, за да може едно дете да бъде успешно, освен неговите качества, освен онова, което мога аз да му дам, трябва да има и подкрепата на семейството. И ако то занесе рисунката си вкъщи, а майка му я изхвърли, при това тези случаи не са редки, детето е много разочаровано и се чувства ограбено. В тези ситуации ми се налага да водя разговори с родителите и понякога се сблъсквам с тотално неразбиране. Да – родителите са ги довели при нас, но има една категория родители, които са предприели тази стъпка просто, за да си махнат децата от главата. В такива случаи на мен лично ми е много мъчно за самите деца, но няма как да възпитаваме и родителите.
Кога задоволството е най-голямо – когато бъде получена някоя награда или в друг случай? Наричате съдбата си щастлива заради това, че Ви е отредила вече четвърт век да сте част от този детски център.
За мен лично наградите, които децата получават, са някаква форма на съизмерване на техните постижения с тези на други деца, но най-голямото ми удовлетворение е когато децата продължат по този път и изберат изкуството за свое бъдеще.
Елеонора Асенова преподава от 25 години в общинските центрове по изкуствата в София, на година има по 50-60 възпитаници. Завършила е българска филология, но от десетилетия се занимава с етнография и фолклор. Наскоро е получила награда от Столичната община за цялостен принос в областта на образованието и за издигане на престижа на общината.